Векът на Дянко Марков

Борислав Скочев

(4 октомври 1922 - 17 февруари 2022)

Мисля, че стихотворението “Приятелите” на Дянко Марков най-добре изразява дълга, на който той бе посветил живота си, и съдбата, на която бе обречен.

Съдбата да не знае гроба на убития от комунистите свой баща, да надживее убития си син, да изпрати братята си и приятелите си

като по жребий;
като по зов
                 за ешафода,
който тях уби по веднъж,
а мен - многократно...
и аз ги изпращах
                         с надгробни цветя,
с надгробни слова,
за да оставам без тях
всеки следващ ден
все по-беден,
                     все по-сам...

И дългът - без право на отдих, без право на смърт - да предаде към бъдното техните съсечени мисли, воли, копнежи... Да разкаже трагедията на родените между двете войни, израснали с раната от Ньой, обречени от епохата на

безсмислена,
                       обща голгота:
да бъдем убивани,
да бъдем убийци...
“Биография на едно полупоколение”

… и на мир, който

ни посрещна с окови,
със свити юмруци,
                            със съд.
С тълпи разярени скотове,
и викове: "Смърт!
                             Смърт!"
Мирът ни обливаше в кърви,
мирът ни убиваше вързани.
О, благословена войната!
“Биография на едно полупоколение”

И Дянко Марков не престана да изпълнява поетия пред баща и братя дълг, пред своите връстници, убити във войната с мечтите несбъднати, заровени в анонимните масови гробове през кървавата комунистическа есен на 1944 г., захвърлени в затворите и концлагерите, изгнаници в собствената си родина, бивши хора, недочакали края на комунизма.

В тяхна памет и заради паметта на идващите български поколения той публикуваше разказите на и за жертвите, техните сътворявани в тайна стихове и есета, забранената, неразказана и забравена българска история и сам даде своите свидетелства на очевидец.

Продължаваше да го прави, дори когато чужди го клеветяха и нападаха в дома му, а близки го предаваха от конформизъм.

Дори и след като го сполетя най-тежката за един човек загуба...

И дори когато слухът, очите, тялото го изоставиха.

И когато в самия край го предаде и паметта - онази възхитителна памет, която възкресяваше времена, хора, събития и чувства, се оказа, че не тя е била сърцевината на неговата личност, разковничето на неговото обаяние и въздействие, а достойнството, самодисциплината, джентълменството. Тях не загуби докрай, те се оказаха неговата духовна тъкан и с тях личността му беше свидетелствала за качествата на отминалите български поколения и на българското офицерство.

Дянко Марков желаеше стихотворението “Приятелите” да бъде прочетено на гроба му или да бъде пуснат запис с негова рецитация, за да стигне до приятелите, които в този момент го изпращат. Не намерих запис, но всеки би могъл да си го прочете от горния линк в памет на Дянко Марков и на неговото поколение - последното възрожденско поколение, готвещо се да служи с всичките си сили, талант и почтеност на светлите хуманистични идеали на българското Възраждане, а орисано да преживее падането на България под съветско робство и да изтлее в тоталитарното безвремие, цинизъм и посредственост.

4.10.2022